Recuerdo mi primer acordeón. Hoy, a punto de cumplir los 50, recibiré el quinto que me regala mi padre. Fiel a su tradición, cada vez que cambio el primer dígito de mi edad me regala uno nuevo. El primero, fue con 10 años. Fueron años convulsos e inmaduros en los que me saltaba las clases para ir a la plaza a tocar mi pequeño acordeón. ¡Cuántos castigos me cayeron por no asistir a las clases y dedicarme a mi pasión por la música!.

​

          Había días, que mi padre no se enteraba, en los que ensayaba en la calle a cambio de unas monedas y aprovechaba las tardes para estudiar en casa. Otros, cuando me obligaban a asistir a la escuela, ensayaba en casa sin parar. Poco a poco, ese niño se convirtió en adolescente y mi primer acordeón de me quedó pequeño y viejo. El día que cumplí 20 me sorprendieron con un acordeón nuevo. Acabados los estudios básicos, me inscribieron en una escuela de música. No sé si para que mejorara mi estilo o para dejar de escucharme las largas horas que estaba perfeccionándome en nuestra propia casa.

​

          A esa edad, compaginaba la actuación en un grupo juvenil con un puesto fijo en la plaza donde, cada vez, era más la gente que se paraba a escucharme y a dejarme dinero por mis piezas. Así, llegamos a los 30 en el que pude sacar mi primer disco en solitario. En la foto de la portada se me ve, feliz, abrazando el acordeón que mi padre me regalo por mi 30 cumpleaños. Una de las canciones de ese disco la grabé con mi primer y viejo instrumento. El acordeón que me compraron a los 40 fue una lección en mi vida. Eligieron el más barato que había en el mercado para hacerme saber que no podía perder mis raíces. Ya tocaba con una orquesta, y me querían recalcar cuales eran mis orígenes humildes.

​

          Ahora estoy a punto de recibir mi quinto acordeón y no sé cómo será, pero sí sé que todo lo que he logrado no lo habría hecho sin la ayuda y el apoyo de mis padres, que siempre han sabido canalizar mis inquietudes artísticas en vez de prohibírmelas cada vez que me saltaba las clases en la escuela. A mis 50 años, no sé hacer raíces cuadradas, pero vivo de la música que era mi sueño desde que me sentaba en el parque a tocar mi pequeño acordeón.

​

​

            I remember my first accordion. Today, on the verge of turning 50, I will receive the fifth that my father gives me. True to its tradition, every time I change the first digit of my age it gives me a new one. The first one was 10 years old. They were convulsive and immature years in which I skipped classes to go to the square to play my little accordion. How many punishments I fell for not attending classes and dedicating myself to my passion for music!

​

          There were days, which my father didn’t know, in which he rehearsed in the street in exchange for some coins and took advantage of afternoons to study at home. Others, when they forced me to attend school, rehearsed at home without stopping. Little by little, that child became a teenager and my first accordion was too small and old for me. The day I turned 20 they surprised me with a new accordion. Finished the basic studies, they enrolled me in a music school. I do not know if it would improve my style or stop listening to the long hours I was perfecting in our own home.

​

          At that age, I combined acting in a youth group with a fixed position in the square where, each time, more and more people stopped to listen to me and to leave me money for my pieces. So, we reached the 30 in which I could get my first solo album. In the photo on the cover I can see, happy, hugging the accordion that my father gave me for my 30th birthday. One of the songs on that album I recorded with my first and old instrument. The accordion that they bought me at 40 was a lesson in my life. They chose the cheapest one in the market to let me know that I couldn’t lose my roots. I already played with an orchestra, and they wanted to emphasize to me what my humble beginnings were.

​

          Now I'm about to receive my fifth accordion and I don’t know how it will be, but I do know that everything I've achieved would not have done without the help and support of my parents, who have always known how to channel my artistic concerns instead of forbidding them every time that I skipped classes at school. At 50, I don’t know how to make square roots, but I live from the music that was my dream since I sat in the park playing my little accordion.

​

​

          Помня първият ми акордеон...  Днес, на прага на 50-годишнината ми, ще получа петият поред, който татко ми подарява. Вeрeн на традицията, всеки път, когато се променя първата цифра на моята възраст, татко ми подарява нов акордеон. Първият получих като навърших 10 годишна възраст. Тогава бяха бурни и незрели години, в които бягах от час, за да отида на площада и да свиря с малкия ми акордеон. Колко наказания съм получил, заради отсъствието от  уроци, за да се посвещавам на моята страст към музиката!

​

          Имаше дни, в които тайно свирих на улицата за няколко монети, без знанието на родителите ми. Когато се прибирах, продължавах  да се уча у дома. В други дни, в които все пак посещавах училище, като се прибирах репетирах у дома, без да се спирам. Малко по малко детето стана тийнейджър и първият ми акордеон умаля и остаря за мен. В деня, когато навърших 20 години, бях изненадан с нов акордеон. Когато завърших основното си образование, ме записаха в музикално училище. Не знам дали това подобри моя стил, но  не спирах да се усъвършенствам като слушах музика и да свирих дълги часове у дома. На тази възраст, комбинирах сценична дейност в младежка група с излизането на определено място  на площада. Там идваха все повече хора, които ме слушаха и оставяха пари. Така стигнах  30-те, когато излезе първия ми си солов албум. На снимката на корицата, аз щастливо прегръщам акордеона, който получих за 30-ия ми рожден ден. Едно от парчетата в този албум изпълних с най-стария акордеон - оня малкия.

​

          Акордеонът, който ми подариха на 40 години, беше урок в живота ми. Те купиха най-евтиния на пазара, за да ми съобщят, че традицията трябва да продължи. Тогава свирих с оркестър и имах музикална кариера, а родителите ми искаха да ми напомнят скромното  начало.

Сега аз съм на път да получа своя пети акордеон.  Не знам какъв ще бъде, но знам, че всичко, което постигнах, се случи с помощта и подкрепата на родителите ми, които винаги успяваха да насочат моите творчески интереси, вместо да ме наказват когато бягах от клас.

​

          На 50 години, не мога да пресмятам квадратни корени, но живея с музиката.  Живея с онази сбъдната мечта - музиката, която блянувах  когато заемах мястото си на площада, за да свиря на малкото си акордеонче.

TEXTO: ©Luis Alberto Serrano

​

Seguirle - Follow: